Работният ден се точи, часовникът върви бавно, а погледът ти неволно се насочва към екрана на телефона. 16:45. Остават още петнайсет минути. После още десет. Пет. Дали да не тръгнеш една идея по-рано? Все пак свърши всичко важно. Или поне достатъчно. А и шефът не е в офиса. Точно в 16:59 вече си на вратата, с якето в ръка, готов да изчезнеш.
Звучи ли ти познато? Ако отговорът е „да“, значи вероятно и ти си част от клуба „4:59“ – неофициалното общество на хората, които бързат да си тръгнат от работа.
Днешната статия е по-различна – в нея искам да насоча вниманието ви върху работната култура, която ни е наложена от поколенията назад, работната култура, която превърна „държавен работник“ в нарицателно и онази амбиция, която се корени много по-дълбоко. Пиша тези редове, четейки „Избирай враговете си мъдро“ на Патрик Бет-Дейвид – и не виждам по-подходящ момент да напиша тази статия от: Сега.
Но защо го правим?
Защо работният ден понякога се усеща като досадна рутина, а секундите преди края му – като спасение? Всичко започва с начина, по който възприемаме работата си. За някои тя е призвание, източник на удовлетворение и вдъхновение. За други – просто средство за оцеляване. Колкото по-малко усещаме смисъл в задачите си, толкова повече броим минутите до освобождението. Работната среда, отношенията с колегите, възможностите за развитие – всичко това влияе върху желанието ни да останем или да избягаме.
Клуб „4:59“ не е просто проява на мързел или липса на ангажираност. Той е симптом. Симптом на работна култура, която не вдъхновява. На професионални ангажименти, които не отразяват личните ни стремежи. На структури, които задушават, вместо да мотивират. И именно тук идва големият въпрос: ами ако можехме да работим по друг начин?
Нека си представим идеалния работен ден…
Ден, в който не гледаш часовника, защото си погълнат от задачите си. Ден, в който не усещаш тежестта на времето, защото това, което правиш, те вдъхновява. В реалността обаче това рядко се случва в корпоративната среда. Причината? Работата често е подчинена на процеси, срокове и изисквания, които нямат нищо общо с индивидуалните ни нужди и способности. Нека бъдем напълно искрени – дори да развиваш собствен бизнес, е взъможно да има дни, които още от сутринта искаш да дойде краят на деня, има дни, в които караш 15-часови смени, но! Обичайно обаче не гледаш часовника, защото основната задача е да разрешиш „проблема“, а не да мислиш какво ще готвиш тази вечер или кой филм ще гледаш. В корпоративната среда обаче вместо да разгърнем потенциала си, ние го поставяме в рамки. Вместо да творим, изпълняваме. И така идва моментът, в който „4:59“ става спасителен пояс.
Но дали това трябва да е единствената ни опция?
Свободната професия е алтернатива определено. Тя не се измерва в минути до края на работния ден, защото няма фиксирани граници. Когато си фрийлансър, часовникът не диктува ритъма ти – сам решаваш кога, как и за кого да работиш. Няма нужда да чакаш 4:59, защото си подредил деня си така, че работата не е бреме, а избор. Да бъдеш копирайтър на свободна практика означава не просто да избягаш от клуба „4:59“, а да намериш собствен начин да превърнеш труда си в нещо, което има смисъл – за теб и за хората, за които пишеш.
Разбира се, свободната професия не е перфектно решение за всеки. Тя носи със себе си несигурност, нужда от дисциплина и самоуправление. Но за тези, които се осмеляват да поемат този път, възможностите са безкрайни. Работиш с клиенти, които сам избираш. Развиваш уменията си в посоката, която ти е интересна. Можеш да отделиш време за лични проекти, които иначе биха останали само мечта. В света на свободната професия „работа“ и „удоволствие“ могат да се слеят, а понятието „работно време“ става просто формалност. Ако си готов да поемеш отговорността. Истината е, че ни е много трудно да носим отговорност – за себе си, за екипa си, за отношенията си.
Правителство на споделената отговорност, означавало прави каквото искаш, аз ще се правя, че нищо не виждам…
Росен Марков
Отговорността е качество присъщо на най-отработените хора и го казвам най-отговорно. Мъжете често са много по-добри от нас в това, но отново – тези, които са отработили бутоните, които отварят „кутията на Пандора“. Нека не се мамим, че „този банан е по-вкусен от тази ябълка“ – че изборът на свободната професия ще ни освободи, защото ако не сме готови, може да ни превърне в роби на работата и клиентите ни. Свободата е само и единствено в главата ни.
В крайна сметка, истинският въпрос не е „Как да напуснем офиса по-рано?“, а „Как да направим работата си толкова значима, че да не искаме да напуснем?“. Вярвам, че отговорът се крие в свободата – свободата да създаваш, да избираш, да работиш по своя начин. Възможно е да излезеш от клуба „4:59“, но не защото работиш повече, а защото работиш по-разумно, по-смислено и в хармония със себе си.
